Често децата от начална училищна възраст, за наше удивление, реагират не така, както очакваме; това е още по-вярно за децата от предучилищна възраст. Колкото по-малко е детето, толкова по-голямо е разстоянието между състоянието на неговото и нашето съзнание. Умният поглед на детето, обърнат към възрастния, е причина това да остане незабелязано, изисквайки от детето да следва нашата позиция вместо да бъде предоставено на собствения си вътрешен свят. Развитието на душата зависи от физическото развитие. Тя трябва първо да укрепне и да придобие своя структура. Колкото повече се съобразяваме с това обстоятелство, толкова по-добре ще се справим с нашите задача относно децата.
Нека си представим, че подбуждаме даден човек към някакво действие, и да сравним реакциите на възрастния и детето. Да разгледаме конкретен пример. Към възрастен човек се обръщат с предложение да направи нещо с благотворителна цел. При което му съобщават за наличните потребности и средства, годни за удовлетворението им. Отначало му разказват за бедственото положение, след това се стремят да го увлекат в тази дейност и накрая го призовават към съвместни действия. Може да се обособят три етапа. Първият е информационен, на този етап се съобщават представите и понятията. Вторият етап се отнася до емоционалното участие, а третият апелира към волята, тъй като той трябва да подтикне към действие. Следователно редът е следния: първо – мисъл, второ – чувство, и трето – желание. Тази последователност може да се срещне в най-разнообразни житейски ситуации. Например при продажба на някаква стока. Отначало обясняват каква е стоката и какви са предимствата й. След това се опитват да ни убедят, че стоката удовлетворява личните нужди на купувача, и накрая ни убеждават да извършим сделката. Пред нас са все същите три стъпки: мисъл, чувство и желание.
Нека да проследим традиционната последователност на действие при подбуждане на детето към определена постъпка. Започва се с разясненията относно дадена ситуация, след това следват призиви да се действа така, както постъпват «добрите деца», и накрая детето трябва да действа.
Но при това твърде често в най-решителния момент следва отказ – изразен с думи или скрит – и работата свършва с разочарование. След това се прилага поощрение или наказание, т. е. външното средство на властта, и по този начин се отказва вземането на конкретни възпитателни мерки. Детето трябва да действа под външен натиск, страстно желаейки похвала или опасявайки се от наказание, и тогава то се лишава от възможността да действа, изхождайки от своята съкровена същност, от любов към самата работа.